Нежна съм със себе си. Правя си комплименти с усмивка и си позволявам да летя, защото пространството си е мое. Приела съм се – всичко, което за другите е „странно” или „налудничаво”, всеки етикет, който обществото ми е залепило. Но то е само общество, а аз съм си доста по-важна от него. Подарявам си свободно време, в което отварям съзнанието си и думите летят, мост към другите е и го вървя с благодарност. Отделям си мигове, крада си ги, за да се заредя с нужната ми енергия. И да, вече не крещя, дори не говоря, за да ме чуят. Не, не всички. Само онези, за чиито уши е предназначен гласът ми. Не, не броя приятели, не ги стискам в шепата си. Моето си „племе”, дори години да минат, гърбовете ни са опрени един в друг. Те знаят кои са. Уважавам се и се ценя. Обувките, с които крачих досега са стари, изтъркани и тежат повече от цялото злато на света. Време ми е да ги сменя. Нови пътешествия се реят на небосклона и аз съм повече от готова да се впусна в тях. Събрах си цялата смелост, изковах си я, време ми е да летя. Мечтите ми са истинни и не ме е страх колко големи са станали от последния път, в който си позволих да ги зърна в съзнанието си. Светогледа ми е на 360 градуса, обърнат във всички посоки. Обичам се. Харесвам се. Простила съм си. Заздравях. И черното, и бялото съм. Болката ли? Прегърнах я. Тишините са в покой и не ми трябват спирачки. Какво повече ми трябва?

Яница Илиева  

драсти ху ху...удари ли 2 Текила СънРайз за..отскок )
кеффишш мааа ,како...